Владимир Йосифов, телефон: +359895417497 : дрехи

PROPAGANDATA показва на Народа Денди, който играе ролята на гаден тип мислещ само за модни дрехи и обувки. Отвратителното му поведение е начин да се противопоставят българи, които биха искали да се обличат добре и българи, които носят един и същи мазен и смърдящ каскет вече 40 години... PRопагандата противопоставя каскета и лорнета.

Преди 1944-та година екипът на SINGER продава шевни машини из България.
Дори в най-затънтените села е имало домакини, които купували ръчна или крачна шевна машина. Опитни шивачки, наети от американската компания, са обучавали собственичките да шият „на машина”. SINGER доставяли модни кройки и здрави конци, ширити и копчета.
Списанията за домакини давали съвети и кройки на красиви и удобни дрехи.

Между 1944-а и 1949-а нещата са страшни и хората не мислели за мода.
След 1950-а година революция в модата се извършва не в столицата или големите градове, а в села, където са изселени граждани. Българите по селата приемат изселените граждани и оценяват смелостта на гражданките, които доброволно приемат да съпътстват наказаните си съпрузи с малките им деца. Често изселените жени стават учителки и това им дава възможност да изградят добри отношения с повече хора.

В началото изселените шият дрехи на децата си използвайки плат от своите дрехи.
Скоро приятелчетата искат подобни панталонки, рокли, блузи или рокли. Първите клиенти на изселените жени са съученици на децата им, които са доволни от новите си дрехи и това дава възможност на изселените жени да се научат как се взимат мерки, как се крои и как се шие с равни шевове. Времето минава и започва търсене на платове, конци и копчета от близките градове. В Южна България ходжите донасят платове, копчета и конци от Турция. В Бургас, Варна и градовете по река Дунав моряци доставят платове и списания с кройки и схеми с мерки.
Софийското жителство налага всеки, който иска да стане столичанин да познава добра шивачка или шивач. Студенти, артисти и певци от провинцията подхранват тази част на Сива България.
Ако сте работлив и имате шевна машина SINGER, маса, ютия и огледало може да започнете малък бизнес. Хиляди българки издържат семействата си по този начин.

След 1960-а година изселените граждани се завръщат в София. Част от жените имат сива професия и значителен опит и започват да шият дрехи в дневната. Дрехи за сватби и абитуриентски балове са в основата на този бизнес. Шивачите – моделиери налагат модата на изпращане на войници, кръщенета, прощъпалници и други кич – събития, които биват използвани за демонстрация на новите дрехи.

Познавам добре тази сива зона и ще ви разкажа как се произвеждаха модни дрехи от прежда.
Майка ми е била изселена в Рудозем, а съпругът й – баща ми е бил изселен в Мадан. Там майка ми, която като момиче е обучавана да шие от екип на SINGER, започва да шие на деца от Рудозем и Мадан. След 1968-а година майка ми започва да плете на ръка. С приятелки създават кръг от жени, които си прехвърлят клиенти. Може би не знаете, че плетенето на ръка е бавно и уморително. Имаше много клиенти, но не може да се приемат всички поръчки. За да не се губят поръчки и за да се поддържа лоялна клиентела няколко жени работеха заедно. Когато една от жените няма време дава на друга от групата поръчката.
Модата е дългосрочен бизнес. И клиенти, и плетачки са наясно, че добрият клиент е важен толкова, колкото и опитната плетачка.

Партията знаеше с какво се занимават хиляди жени в България. Важно е да не се занимават с политика.
През 1969-та година в къщи вече имаше всички необходимо за мини моден салон.
Самостоятелен телефон за контакти. Холът беше приемна – чакалня за клиенти, а в едната стая имаше огромно огледало - на цялата стена, което даваше реална представа на клиентите как изглеждат с новата дрешка.
Майка ми плетеше, баба ми гладеше, аз разплитах и навивах преждата.
Малък семеен бизнес. Малка сива клетка. Партията нямаше нищо против, стига да не се хвалим и да не искаме капитализъм…

През 1970-а SINGER подари на майка ми най-модерната за онова време плетачна машина.
Двубърден стан, управляван с перфокарти !!! и здрави и удобни уреди за намотаване прежда на шпули. С помощта на американците Партията разреши на семейството ми да развива семеен бизнес, НО без да използваме наемен труд.
Така бяха всички сиви българи.
Ако граждани можеха да предложат услуга – добре, но нямаха право да наемат работници за да няма експлоатация. Не трябваше да се демонстрират добрите доходи за да не се наложи да изпратят Държавен и Народен контрол.
Чрез Сивите услуги Партията създаде търсене за дрехите, произведени от държавни цехове и фабрики.

През първия учебен ден, като първолак, вече имах няколко месеца трудов стаж : ) .
Денят ми беше добре организиран. Ставане рано, гладене, училище, разходка, пазаруване, четене, игри с приятели, помощ в къщи и … вечер, пред телевизора навивах на шпули преждата, получена от клиентите през деня.
След година –две всеки продавач в квартала получаваше няколко стотинки бакшиш / с уважение / за да ми позволи да се предредя и да пазарувам бързо, много бързо. Чакащите по опашки свикнаха дете да минава отпред и да дава листче, пари и мрежа.
Спестявах час-два за игри.

Защо сивите българи се справяха по-добре ?
Защото имаха бюджет !
Всеки, който не получаваше аванс и заплата трябваше да има много точен бюджет и да спестява пари за сметки, подкупи, храна, дрехи, лекарства, ремонти на уреди, транспорт и чак след осигуряване на пари за няколко месеца напред може да се отделят пари за забавление.
На 8 години вече управлявах бюджета за храна. Имах тетрадка, в която майка ми и баба ми записваха какво трябва да се купи, а аз записвах разходите. Така се научих да не харча пари, които не са предвидени за друго освен за храна.
Четях в хола, край клиенти. След години започнах да разпознавам по походката, гласът, погледът, лицето и ръцете кой какъв е. Безценно знание !
На десет години можех да разпозная „опасен” мъж или жена от 100 метра, а лице в лице знаех какво да кажа, според лицето, което ме гледа.
Започнах да разпознавам и други сиви хора. Бяхме много. Поне в София, в центъра на София бяхме много и се разпознавахме без да си говорим или да си даваме знаци.
Очите и походката ни издаваха. Ние бяхме спокойни. Уверени, но без да сме нагли. Знаехме, че можем да оцелем въпреки политическата репресия. Знаехме, че сме нужни на Системата.

Нека отворят досиетата на Сивите хора и ще се види, че не са били доносници както са били журналисти, писатели, артисти, певци, адвокати, учени, учители и … други ярки представители на интелигенцията. Сивите хора са героите на онова време. Те са истинските дисиденти.

Как се организира малък семеен бизнес при Социализма ?
Бавно и трудно.
Внимавахме да не допускаме клиенти, които не са добри хора. На хора, които не харесвахме се измисля опашата лъжа за да се откажат и да не идват друг път.
Клиенти се избираха внимателно и те сами преценяваха на кого да кажат за нас за да не се изложат ако откажем да работим за него.
Това беше възможно защото нямаше конкуренция.
При социализма парите не бяха полезни ако нямате връзки. Сивите българи имаха връзки защото знаеха колко е важно да работиш за нормални хора. Нормални хора имаше и в Партията. Те оценяваха вниманието и старанието да ги вместим в графика. Често се работеше до късно за да може да се изпълни поръчка на хора с влияние, които имат бърза поръчка.
Да, сивите българи имаха пари и връзки, но работеха 2-3-4-5 ПЪТИ повече от хората на заплата.
Нямаше работно време, нямаше профсъюз, нямаше почивен ден.

Плетени дрехи се продаваха в оказионните магазини.
Така практикуваха жени, които не бяха свързани в група и нямаха достатъчно клиенти и поръчки. Жените, които работеха в група нямаха време за изработване на дрехи за оказионите. Освен това трябваше да купят сами прежда, а това беше много сложно защото качествени прежди се продаваха на черно или се доставяха от служители на посолства или чрез роднини емигранти.
Плетачките с добро име не купуваха прежда.
Всеки клиент идваше с прежда и в зависимост от количеството и качеството на преждата се избираше плетка и модел. Когато не е ясно дали преждата ще стигне се правеха мостри на плетки и се показваше на клиента при коя плетка ще стигне преждата му. Показваше се мострата и изчисленията на площта и бримките. Доверието беше важно и бе главна задача при запознаване с нов клиент. След 2-3 поръчка клиентите разбираха, че за да стигне преждата трябва да остане поне 2-3 метра прежда. Изчисленията чрез брой бримки не показваше колко прежда е нужна за съшиване на предницата, задницата и ръкавите.
Заедно с готовата дреха се връщаше и останалата прежда. Постоянните клиенти събираха остатъците и понякога поръчваха цветни дрехи.
Днес не може да се разбере колко ценна беше преждата. Не толкова като цена, а като проблеми при доставката.
Важен елемент при работа с плетени дрехи са идеите и моделите. Когато работите в група и с добре подбрани клиенти е по-лесно. Клиентите носят списания и посочват какъв модел искат и каква плетка избират. В дните, през които се изработва поръчката идващите клиенти разглеждат списанията донесени от други клиенти. Това е голям и винаги актуален кръг от списания, модели, плетки, мостри, виждат се готови части и готови за проби дрехи.
Този модел на работа наистина предлагаше модни дрехи и осигуряваше сериозни приходи на десетки групи в София.

Ние не приемахме поръчки за бебешки дрехи. Майка ми ги даваше на приятелките си от групата. Имаше уникални модели. Казвам това за да покажа, че имаше клиенти и от високите етажи на Партията. Нито веднъж не сме имали големец, който да не е искал да плати цената.
По онова време нашето семейство не беше тормозено и не са ни карали да плащаме „такси” или други подкупи. Няма жена от групата, която да е тормозена. Една от дамите беше уволнена дисциплинарно заради Лютите чушки, но не и пречеха да плете в група. Друга работеше в БТА, но никой не я притесняваше. Всеки от клиентите знаеше кои са жените, но не ги притискаха за по-ниски цени или да им се работи безплатно.
По онова време имаше някаква форма на морал.
Повтарям стига да не се иска капитализъм или смяна на системата …

В София имаше известни шивачи и шивачки.
Някои от тях работеха на групи. Така се прескачаше забраната за наемане на работници.
Маргарита имаше „модна къща”за дами, като няколко жени работеха заедно и при проверка казваха, че се учат да шият. Маргарита имаше стотици клиентки – сиви българки.
До БНТ, на ул. Шипка работеше бай Митко.
Бай Митко взимаше мерки само веднъж. След кратък разговор как обичате да чувствате панталона и сакото си бай Митко взимаше мерки.
При всяка следваща поръчка се виждате с баба, която взимаше плата и питаше дали не сте напълняли или отслабнали. Ако няма промяна в мерките или в изискванията - не виждате бай Митко. В зависимост от срока е цената и си взимате панталона без проба !!!
Сиви хора с усет, талант и опит създаваха красиви и удобни дрехи. Сивите българи имаха доволни клиенти, които водеха свои приятели и колеги.
При шивачите проблемите бяха много повече защото трябва да намерите здрави конци, различни ципове, ширити, лепенки, подплънки, колани, копчета и …
Много важно е кой ще глади дрехите, защото „изпичането” на готовата дреха е важна част от бизнеса.
Шивачите имаха нужда от помощ от много хора и затова цените бяха сериозни.
През 80-те години съм присъствал на избиране на платове в завод Витоша. Заместник директор разрешаваше да се влезне в склад и да се избират качествени платове и да се изнасят за да бъдат ушити дрехи от сиви шивачи. Да платовете се плащаха, подаръците се даваха, услуги се правеха и всичко това създаде огромна корупционна практика.

Сивата мода беше необходима.
Всеки от участниците би плащал данъци с радост, но това беше невъзможно и така се създаваше огромна корупционна схема.
С парите, които печели сивият българин можеше да си купи от други сиви българи вносни дрехи, вносни храни и напитки, вносни лекарства, модерна музика и …
БНТ, Киноцентър Бояна, артисти и певци бяха основни клиенти за семейни работилници – шивачи, обущари и плетачки. Те бяха добри клиенти защото знаеха какво искат и ако са доволни водеха приятели и колеги. От тях можеше да се разбере телефона на други сиви българи и да си купим нещо, което го няма по магазините.
Рок музика купувахме от Свилен, до пожарната на ул. Раковски.
Свилен можеше да направи запис на всеки концерт по света. Никой не питаше как го прави, или как е вкарал техниката си.
Ако обичате рок – молите някой от „кецовете” да ви заведе. Свилен нито препоръчваше клиентите си, нито искаше да го препоръчваме.
Ако искате джаз или диско – молите някой от БНТ да ви заведе при Чипев.
Чипев беше институция. Можеше да направи записи на всеки певец или група по света. Нощните барове и дискотеки купуваха музика от Чипев.
Чипев ! Ако ви запознае доверен човек се виждате лично, сядате, избирате напитка и разказвате какво искате и за какво. Няма невъзможно търсене !
Чипев ни е изпращал добри клиенти. Ние също.

Ако искате дънки, цигари, бельо, качествен алкохол, уреди, бяла техника, телевизор, презервативи или резервни части ще търсите кой да ви запознае с подходящ сив българин.
Пак БНТ, Киноцентъра или управител на нощен бар или сервитьор в някой от големите ресторанти. Добрите заведения бяха нещо като жълти страници. Всяка група имаше заведение, което беше нещо като бизнес клуб.
В кафе Бразилия, кафе България, ресторант Стадион, ресторант Будапеща, Архитектите и други знакови заведения се събираха свободолюбиви сиви българи.

Нищо в живота ни не беше такова, каквото изглеждаше и много неща бяха възможни ако няма какво да губиш освен свободата си.

Този разказ за Сивата история на България е моя измислица и малко от това, което ще прочетете се основава на действителността в България преди 1989-та година.
Благодаря на всеки от сивите българи, който отговаряше на въпросите ми и разказваше своя версия за живота си. Не съм правил проучване и не съм проверявал факти.
Знам, че всеки от нас понякога лъже и все пак вярвам, че част от разказаното е истина. Описвам историите им като свой разказ. Всички имена са измислени и няма как да бъдат свързани с реални сиви хора. Местата в София са променени.
Сивата история на България ще се описва дълго защото никой не смее да разкаже какво е направил за да оцелее през онези дълги години. Когато повечето от сивите българи няма да са живи наследници или адвокати ще публикуват истината. Тогава ще може да се сглоби пълна картина на живота в НРБ за да стане ясно защо през 2014-та година милиони българи изпитват носталгия по онези години.