: Аз съм софианка благодарение на зет ми партизанин. В същото време моята майка е от буквално унищожени два казашки рода в краснодарският край.
Чак сега, преди известно време, ми изпратиха архивни справки, които са от 1864 год в които се посочват какви са били моите предци. Унтер оофицери с големи заслуги, а от новата история първи братовчеди на мама, след пребиваване десетки години в Сибир, са вписани в книгата на жертвите на комунизма. Там където е живяла до последните си дни мама е превърнато в поляна от крадци цигани. Аз изживявам дните си без да мога да отида и отдам нужното внимание на мъртвите си родители.
Август на 1933 год. Майка ми млада на 28 и баща ми на 51 години чакат влака да пристигне на гара в Кримск за Харков . На перона са майката и сестрите на мама. Когато се качват и влакът потегля баба ми припада и така майка ми е запомнила майка си.
Те пътуват с три деца, две на баща ми и едно общо. 12 годишно , 9 годишно и 6 годишно. Границата през Румъния е затворена и те минават през Полша и Унгария . Това пътуване продължава десет дни.
В Буда Пеща чакат параход за Русе цяла седмица защото няма свободни каюти заети са с германски юнкери. Те са на палубата скупчени за да се предпазят от силен вятър по течението.
Баща ми влиза в разговор с пътници като им обяснава положението в СССР. Един от работниците на кораба непрекъснато го разпитва и когато се мръдва го избутал и заключил в едно помещение. Това боричкане са видели и други, които казват на майка ми.
Тя с децата застава там до вратата и започнала да говори на татко и гълчи високоработника. Дошли и от Юнкерите и морякът, който бил симпатизант на Георги Димитров, отваря вратата на помещението. Казал на баща ми, че нощес щял да нахрани рибити с него.
Мама се уплашила много и вдигнала висока температура от преживяното и припаднала. Тогава юнкерите им отстъпили каюта и техен лекар прегледал мама. Мама подала на доктора пет златни рубли от благодарност, но доктора й затворил шепат аи казал, че за децата ще им трябват пари.
Така нашето семейство е пътувало към България в каюта на юнкери. Юнкерите слизат преди Русе и оставят кутии с бомбони и бисквити на мама.
След години, когато мама ми разказваше всичко, което са преживяли на кораба за България, ми показваше две кутии запазени от тях.
29 ноември 2015
Много се извинявам изглежда, че да се справям с компютъра ми е трудно и не можах да намеря къде да продължа да пиша.
Аз дори не мога да намеря това, което съм написала и до къде съм стигнала.
Ако почна отново, то ще е произволно.
От стената разбрах ,че се занимавате с имоти. Аз съм гола вода. показали са ми малко неща от боравене и се оплитам като пиле в калчища...
А сега ще използвам, че съм Ви открила и ще напиша нещо не толкова значително.
1992 година, на 22 октомври получих телеграма от жената, която срещу заплащане се грижеше за майками .
- Тръгни веднага . И аз без да си осигуря някаква отпуска тръгнах. Заварих мама вперила поглед в тавана без да реагира на моето появяване. Беше дошла една стринка и тя ми казва -- Остави я, Марийке, тя вече разговаря с умрелите.
Разплакана ги изпратих и останала сама коленичих обърната на изток и започнах да се моля - Моля те, Боже, не ми я отнемай, остави ми я да и се порадвам. Орехът изшумоля без да има вятър и аз отидох при мама. Чак сега тя ме погледна, но с блуждаещ поглед.
Седнах до нея погалих я, гушнах се на гърдите и и тя ме погали. Започнах да я обгрижвам настоятелно, да и давам лекарствата, че жената ги беше спряла. Мама се възвърна за моя радост, дойде зимата при топлината на бумтящата печка мама започна да ми разказва живота си...
И така всеки ден.
Мъжът ми дойде и започна да записва думите и понеже беше само за няколко дни ми каза - Записвай . Записвай всичко.
До 22 октомври 1993 год , точно една година продължи измоленият ми от Бога неин живот.
Днес този дом в който доживя дните си майка ми го няма. Непрекъснато и системно цигани съвместно с българи разфасоваха къщата и я разпродадоха на парче. Остана местото без ограда и порта със седем ореха, които се обират от чужди хора. Аз съм се родила там и пъпа ми е хвърлен там, а вече нямя къде да си отида.
Това нашето не е държава, тя е същата като моя разграден и ограбен дом.
Простете ми.
30 ноември 2015
Здравейте отново.
Изминаха 100 год от Първата световна война. Бедите на моите предци започват от тогава.
Дядо ми Григорий Яковлевич, баща на майка ми, е бил тогава виборний (станичен атаман). През 1914 год се ражда единственият му син и той изпращайки казаците на фронта ги черпи от бъчонка бира. В станицата е имало три лагера (казарми) където той ги обучава.
Войната продължавма три години, като през последната година и дядо ми отива на фронта. От там, един от братята му, не се връща Александър.
Майка му е дворянка от Санкт Петербург. Нейният баща е бил към Имперският корпус казаци, от елитна част.
В Двореца е служил седем години и от там е довел със себе си дворянката Анна.
Притежават многа земя и един хутор*. В станицата са конюшните за ездитни коне, а стопанските постройки и всички животни са на хутора. Когато е започвала жетвата Бабушка, дворянка, на двуколка е обикаляла и благославяла житното поле.
Зърното са жънели със жетварки и вършали със собствена вършачка. Прадядо ми е бил любител на ябълковите насаждения и са имали голяма ябълкова градина . Когато на пролет те се разцъввтяват се разхождали между тях и им се радвали като към деца. От брака си са имал шест сина. Дядо ми е бил най големия .
Григорий, Пьотър, Герасим , Трохим , Сезьон , Александър. Една голяма и силно сплотена фамилия.
Къщата им е била голяма и само с един комин . От голямата печка в средна дневна са прокарани тръби през които преминава топлия въздух от печката и отоплява останалите стаи. Една от стаите е била подредена за молитви на баба Ана.
По стените на тази стая са били окачени скъпи икони, а под тях подиумче, постлано с пухкав килим, за коленичене. В тази стая, която наричали "светая светих" умира прадядо Яков.
Кокато, След гажданската война, започват конфискациите и комисари влизат в дома им започнали да събират с чували иконите. Мама ми описваше една толкова красива Богородица с младенеца, със златен венец вместо рамка . Тя разказваше, че когато слънчев лъч попадал на нея иконата блестяла като слънчце.
Между иконите е бил и портрет на император Александър. Разбойниците като го видели извадили пистолети и стреляли по него. Бабушка Анна и Дядо са гледали нашествието и взаимно се успокоявали, но при изстрелите прадядо се срива на пода и издъхва. Те го погледнали, подритнали и си отишли.
Събота, 12 декември 2015
Здравейте Г-н Йосифов , изпитвам затруднение в боравене с компютър, но се мъча да се справям, колкото мога. Незнам как става прехвърляне на ръкопис от едно място на друг ,затова Ви моля да ме извините, че Ви пиша на чата.
Сега искам да Ви пратя едно свое стихотворение в памет на моите предци.
Казаци бели-Донски , терски , кубански.
Правнуци далечни на библейският Ной.
Войствен народ и никога роб .
С вяра единствена във всевишният Бог.
Бездна огромна болшевизма отвори .
Ламя червена погълна достойни. Плячеха реките, че няма.
Казак на кон да препуска. Море от жита да зрее.
Волна песен над степта да се лее.
И мама вече я няма. Спомени да ми разказва.
За баща си атамана. За баба си дворянка.
За чест, почит, богатство. За терор, за глад, за бягство...
За вагоните конски, за камари от кости.
За живота сред чужди изживян в тегло и нужди.
И скрита във вената синя. Кръвта ми казашка пулсира.
И пее и плаче, за минала слава сърцето ми женско с мажка сила.
В съня си сама преброждам . Кубанските мамини степи.
Шуми ми реката, шепти ми тревата.
Ветрецът тихо ми носи стих, вопъл и песен.
1993 год.
неделя, 13 декември 2015 година
Годината е 1914 .
Ражда се след четири момичета дълго чакан син - Феодор. Идвете фамилии са в степта. Жътвата е богата Жътварките с впрегнатите дорести коне правят последни откоси на натежалите класове. От там гърлото на вършачката поема ръкойките и зърното чисто и едро се изсипва в специални каруци и поема към гарата.
Прекупвачите доволни го поемат и то ще заухае в от горещите фурни на Русия.
Евдокия е неспокойна . Точно, когато измитаха около въшачката небето се стъмни. Разлаеха се кучетата замучаха животните. Стана тъмно . Жените коленичили се кръстеха и шепнеха молитви.
Не е на хубаво казваха. На война е. И точно това се случва.
Григория изпраща сотня след сотня на фронта и черпи от бъчонки бира. Роди ми се син. На войната и трябва пушечно месо и казаците поемат по бойните полета.
Жените чакат известия и получили веста огласят степта с писъъците си по изгубен баща, брат, съпруг. С последните ешалони и Григорий поема към фронта. Степта обезлюдава. Тук и там се завръщат и осакатени .
От братята на Дядо Григорий не се връща най малкия брат Александър. Другите са мрачни и след дългото си отсъствие се стремят да оправят заапуснатите си стопанства.
Южна Русия е далеч от събитията в Питер но отзвуците ги настигат и разбунват озлобените им глави. Мужиците, които бяха и работната ръка в казашките родове вече не се подчиняват и явно отправят нападки към богатите.
Двете фамилии Кошельки и Шаповали са сплотени и преодоляват заедно бедите от тригодишната разруха. Това, което е далеч от тях не ги плаши. Те знаят, че докато са заедно ще са силни. Този казашки край не допуска червените комисари да припарят и отбиват атаките им .
Гражданската война се заражда на казашка земя и отстоява набезите на босяците три години. Писателят Пастернак описва най добре тези събития в Романа си Д-р Живаго.
26 декември 2015
*хутор
е малко населено място. притежание на дворяни.
